Worst airport competition

Ако някога някой направи класация на най-гадните летища, знам кое ще е победител. И не, няма да е това в Гибралтар, нищо че е с размерите на апартамента ми. Безспорно Малага ще на челна позиция.

Добре де, може и да не е толкова зле, ако говориш испански и ако не си прекосил целия Costa del Sol с една кола и два автобуса. Но не е и най-хубавото летище.

Обаче каквото и да се е случвало по пътя, най-накрая съм си вкъщи. Гледам телевизия на български (което за мен си е направо лукс), мотая се със сестра ми и само си почивам! Рай...

Рецепта: Коледна украса по испански

Необходими продукти:

Щипка кич
супена лъжица лош вкус
чаена чаша липса на въображение

Време за приготвяне: От октомври до края на декември

Начин на приготовление:

Трябва да се родите в Испания, иначе шансът да успявате да съчетавате цветове и да знаете кое е грозно и кое хармонично и красиво е твърде голям. После взимате каквото ви хрумне, свързано с Коледа, и го слагате до каквото ще му пасне най-малко. Ръсвате доволно брокат отгоре, за да е не само шаренко, а и лъскавко. После правите няколко снимки и ги слагате в блога си. Така сте сигурни, че поне още няколко човека ще се посмеят.

Добър апетит!

Коледата (не)възможна?

От няколко дни много искам да ми е коледно. Ама много! Обаче палмите наоколо и цъфналите мушката на съседката никак не помагат. Нито нещастните опити на испанците за украса (днес ме домързя, но скоро може да поснимам наоколо и да покажа върхът на кича). Никак не ми е коледно, а ми е изморено и изнервено и криво.

Затова реших поне да поукрася вкъщи. Доста импровизирано, с подръчни материали и известна доза майсторене се получи това (и не само, ама не ми се качват повече снимки):


Стюарт не беше очарован от резултата. На кого му пука обаче за мнението на едно голямо момиче в мъжко тяло? А майката на Лу (с която Лу беше на телефона, докато вилнеех сред златиста хартия, панделки и двойнозалепваща лента) само слушаше как: "Ама тя сама ги прави тези ангели бе, само от хартия! И са истинки, 3D!!!" , обаче се впечатли...

Сега ще си направя чаша топъл шоколад, ще си пусна коледни песни и ще си направя най-сетне списъка с подаръци за моите хора.

Препоръчвам същото на теб. Feels nice :)

Търси се: перфектен мъж. Доставката е на мои разноски.

Търси се мъж, който:

- предпочита твоята компания пред тази на приятелите си поне веднъж в седмицата
- завършва разговорите си с теб, особено ако той ги е започнал
- не те зарязва да ходиш сама на глупавото парти за глупавия рожден ден на глупавия ти шеф
- не мрънка много
- не ти праща тъпи смс-и рано сутрин, особено в събота след тежка седмица
- ходи с теб по магазините и ти помага при избора (ама не с наизустените фрази: ти винаги си хубава, никак не те прави дебела и т.н.)
- е до теб и те успокоява, когато си малко крива, а не ти казва 'Обади ми се, като ти се оправи настроението'
- ти носи топла супа и те гушка, ако си болна, а не пази разстояние от теб, за да не се разболее и той
- те обича безрезервно

Има още много, ама хайде да не ставам капризна. Адресът за доставки е Calle Castilla 21, piso 1A, 11300 - La Linea de la Concepcion, España.

И да не си помисли някой нещо. С моето момче ни е много хубаво заедно и засега не бих го сменила с друг ;), но винаги има какво да се желае. Като например да не се прави на луд и да дойде с мен в събота на глупавото фирмено парти. Пуф, няма пълно щастие.

Накратичко :)

Cartman says: You wanna hold hands with a girl, Kyle? Gay!!!

***

Краят на ноември е, а аз щастливо се размотавам по тениска и пола БЕЗ чорапогащи!!! Вечер захладнява, но през деня е все още лято! Йей!

***

Gmail ме изненадаха приятно с новите теми (aka skins)! Пощата ми изглежда различно в зависимост кое време на деня е, а и в двата случая (плаж през деня/нощта) е доста приятна на вид, което аз намирам за невероятно!

***

Седмицата най-сетне приключи. Мислех, че ще умра от умора, но не - аз съм пич и оцелях. Уикендът официално започна, а сме и планирали да нарушим рутината и да го прекараме в Тарифа или Естепона.

***

Сега официално ще се размажа пред телевизора с пакет чипс. Хайде, приятен уикенд!

Are you organic?

Тази вечер докато пазарувах в супермаркета, а и преди малко, докато се прокрадвах към кухнята за лека среднощна закуска, осъзнах, че много сме я закъсали откъм околна среда.

Не ме разбирайте погрешно, не съм от хората, които толкова много се интересуват от околната среда, че не ползват миялната машина (освен ако купът с мръсни чинии не стане животозастрашаващ), садят домати в саксии на терасата или се крият в храстите и раздават зелени брошури на случайни и уплашени минувачи. Обаче се излових, че подсъзнателно търся органично кисело мляко или органични яйца от свободни кокошки, купувам Персил Био, юркам колегите/приятелите-шофьори да изоставят тая глупава кола и да ползват с мен градски транспорт/колело/крака, понеже е по-весело и по-малко замърсяващо.

Дори започвам да подозирам, че това е генетично заложено - като бушоните в електрическите системи! Ако положението наближи определена критична точка, светва червена лампа и се предприемат съответни действия, независимо осъзнати или не.

Ти имаш ли такива еко-бушони???

Ако оживея и утре...

... ще се самообявя за супер-герой. Супер-герой който винаги намира загубения депозит, който е винаги там да изслуша всички баварски или канадски неспиращи проблеми, който просто е там, когато всички други ги няма.

От две седмици (по-скоро 12 работни дни без почивка) не съм спала колкото искам да спя и с когото искам да спя, не съм се събуждала отпочинала и не съм се радвала на живота, както бих искала, защото светът е всъщност едно читаво място, зависи обаче ти с какви очи го гледаш.

Та ако оживея утре, се прекръствам на Супер-Надка. Ще си зашия и костюмче с пелеринка, обещавам. Само не очаквай да прехвърчам над покрива ти. Ние все пак сме онлайн гейминг компани и не правим домашни посещения. Ще си фуча само из офиса...

Голяма телефонна драма

Както преди време споменах от скоро в алчните ми ръчички се намира новото ми мобилно телефонче. Голяма радост, голямо нещо.

Обаче и на мен се случи "всяко чудо за три дни". Това за съжаление далеч не означава, че аз загубих интерес към телефона си, а по-скоро обратното. Той загуби интерес към мен и не работи. Пърщо беше USB кабела - ,лаптопът ми, (както и този на Джони), не иска и не иска да разпозне Виещты-то, чисто новата микро SD карта с много памет за много снимки и много музика, закупена специално за него, не иска да му служи, а от една седмица изпращането на SMS е обвъразно с досаден ритуал. Първо чакаш цял час, докато не получиш съобщение за грешка, после звъниш на Водафон, (които слава Богу най-сетне разбраха и запомниха, че не говоря испански, а само английски), рецитираш им имената си, телефонния номер и номера на паспорта и разказваш цялата сага. Като помощ им казваш какво вече ти е било казано и не е помогнало и какво са правили колегите им - за това получаваш бонус точки: по-кратко време на холд с ужасната им музика.

Накрая не знаеш какво се случва точно, но си записваш услужливо директния телефон на поредния служител, приел съдбата ти лично и обещаваш да питаш за него, ако пак има проблем. Затваряш слушалката, изключваш телефона и после го включваш пак и О, да! Bliss! Teхt message sent!

И така до следващата вечер, когато телефонната драма се повтаря отново. Само че ти вече звучиш малко по-отчаян и искаш мъките да свършат по-бързо. Така и така знаеш, че на утре ще е същото...

Everyone, get a giant pan!

Водафон бяха така добри най-сетне да пуснат телефона и интернета ми, след като банката ми омаза положението и аз се оказах с неплатена сметка в 6 сутринта в събота (а разбира се, никоя банка в Андалусия не работи през уикенда. Те и следобед не работят, какво да очакваш за събота!?).

И ето най-сетне шедьовърът на Гавин:


Предлагам всеки да се снабди с огромен тиган. За всеки случай.

Office fun

След десетдневно отсъствие офисът е едно по-хубаво място, или поне през първия ден.

Докато ме е нямало фирмата е купила нови порцеланови чаши за кафе - шарени, с овце, крави, прасета, котки, кучета и други представители на фауната. Коментарът на колегите е, че според тях моето детско влияние било толкова силно, че всеки го бил прихванал. Изобщо не изслушват защитата ми, базирана на факта, че аз дори не съм била в страната.

Стюарт цял ден търчи напред-назад, бута разни шкафчета и разнася компютри - успяваме да го хванем докато лежи под едно бюро и изглежда все едно спи (а всъщност включва лаптопа на Едит обратно в контакта - изключил е и него в суматохата). Гавин предлага да сложим снимката във Фейсбук с коментар: Everyone needs a place to live. Стю още не знае за съществуването на тази снимка, но скоро ще разбере.

Карлос идва да ми каже, че се радва, че съм се върнала. После, съвсем по детски залепя червен Converse до моята червена обувка и възкликва - Ауу, те са братя!

Решавам да прекръстя Гавин на Чшаба - прекрасно унгарско име! Провокирана съм от непрекъснатия поток от смачкани хартийки, който лети към мен от неговата посока. Той обаче не е съгласен и иска нещо по-уелско. Луис, която ние сме убедени не ни слуша/чува в този момент, предлага гениалното Sheepshagger. В отговор на злобния поглед на Гавин тя свива рамене и просто казва: Е, какво? Нали има много овце в Уелс?

Чшаба, a.k.a Sheepshagger ми рисува картинка. На нея съм изобразена аз с нещо непоределено. Текстът отдолу гласи (б.а: запазен е оригиналният правопис):

"Nadia with a giant frying pan

vs

Parachutiing giant spiders with machine guns"

Всякакъв коментар като че ли е излишен.

Понякога те се завръщат...

... А друг път не :). Е, аз се завърнах - 2 дни по-късно от планираното, с няколко стотин километра по-далече и малко поизнервена, но жива и здрава, поне на пръв поглед.

Иначе София беше чудесна - много за кратко, но успях да видя почти всички, които планирах да видя, за почти толкова време, колкото ми се искаше... Но пак беше хубаво.

После разбрах защо лоу-кост полетите са толкова лоу-кост - защото хич не може да се разчита на тях. Един забавен полет коства един куп нерви, един куп пари и един куп провалени планове... Забавно е да кацнеш в Малага, когато е трябвало да кацнеш 3 часа по-рано в Гибралтар, а след това да се окажеш в полунощ на най-зловещата автогара в Испания - тази в Марбея. Но ако като в приказките се появи принц на бял кон (или в моя случай, синьо ауди), всичко завършва добре.

Както и да е, вече съм си вкъщи и стискам в алчните си ръчички новото си телефонче - то ми дава възможност да блогвам от него. Скоро ще го опитам и ако всичко е наред, може да има повече и по-редовни постове :)

Няма ме!

В момента ям Butterfly cake, пия прясно изцеден портокалов сок и карамелено макиато размер M for Massive. Това ме прави адски щастлива, което означава само едно - на Гетуик в Лондон съм и съм се докопала до Старбъкс.

През следващата седмица едва ли ще се вясвам тук - прибирам се вкъщи за малко. Странно ми е, че вече 5 месеца не живея в България, а Испания не ми е вкъщи все още. Но явно е така с Коста Дел Сол - другото място си остава вкъщи завинаги - Джони, Луис, Стюарт, Гавин, които от години живеят там, също все още наричат Великобритания 'home'.

Ами, това е. Хайде до скоро.

A positive entry

От вчера Васил ме критикува, че блогът ми не бил достатъчно позитивен. Все едно не ме познава и не знае, че ако има състезание по мрънкане, аз ще съм безспорен победител.

Обаче ето - днес имам само хубави неща за казване. След по-малко от седмица, ако трябва да съм точна - другата сряда, летя за София. Ще се видя с адски много хора, които ми липсват зверски, откакто съм тук, ще нагушкам слона-заек Шушимир и цяла седмица няма да ходя на работа!

Какво по хубаво от това??? Sofia, here I come!!!!

За динозаврите и хората

Онзи ден Лу ме погледна много сериозно и каза:

- Отдавна искам да те питам нещо. Ти в Бог ли вярваш или в динозаврите?

Явно отгатнала по изражението ми, че нямам идея за какво говори, сподели следното:

- Никога не съм срещала човек, който вярва и в двете, а аз познавам много хора. Или Бог, или динозаври - те са взаимно изключващи се. Трудно ми е да го обясня, но е така. Ти в кое вярваш?

И странно, но факт - дори аз вярвам само в динозаврите. Явно наистина е така. Обаче ако някой познава човек, който вярва и в двете - кажете ми, моля ви. Бих натрила носа на Лу.

Някои дребни констатации

Испанските строители не са далновидни. Падне ли малко дъжд в Costa del Sol, всичко се наводнява. То че е sol, sol е, ама няма пълно щастие - понякога вали.

***

Не е гот да ти падне батерията точно когато си напазарувал и когато се излива проливен дъжд, а възможността да си хванеш такси от улицата клони към нула.

***

Още по-зле е обаче когато гнусният ти колега - педерас споделя на висок глас в офиса, че си пада по твоето момче и описва в детайли какво би му сторил. Лошо, лошо.

***

Дъждът има само една положителна черта. Когато вали, на никой не му се става от леглото. А това означава само едно - мързелив уикенд пред телевизора. Ммм, чудесно.

Писмо, ама не в бутилка

Със съседката срещаме известни затруднения с комуникацията. Тя не говори никакъв английски, аз не говоря никакъв испански.

Днес обаче чак се възхитих, когато същата тази съседка смело звънна на вратата ми, секунди след като се прибрах. Тя само ми се усмихна, промърмори 'Ола' и ми подаде това:

Сладко, нали?

Тарифа!!!

Този уикенд беше най-красивият уикенд на най-красивото място с най-красивото момче. Няма да казвам повече, за да не разваля магията. Но искам пак!!!

Всички снимки - ТУК. 

France, Belgium, Whatever

Не че съм твърдо за визовите режими, паспортната проверка (която аз минавам поне два пъти на ден и се моля испанските граничари да не стачкуват пак) и подобни дивотии... Но преди някак си повече разграничавахме страните, осезаемо беше кога излизаш от една и влизаш в друга. А сега...

Честит първи учебен ден, Криси!

Докато говоря с малката си братовчедка днес осъзнавам, че тя междувременно е станала самостоятелна единица - ученичка в гимназия, която живее сама в големия град, пише по клавиатурата по-бързо от мен (!), и разсъждава като голям човек.

Като че ли онзи ден с Ванина я учехме да говори глупости и тя послушно повтаряше какво ли не, без дори да осъзнава злия гений зад уж алтруистичното ни желание "да я научим да говори". После първи учебен ден, уроци по пиано и какво ли още не.

А днес тя говори за пубертета си, за новото си жилище, новия клас. Май е време да спра да я наричам 'малката' ми братовчедка.

Gib National Day

Първият ми Gib National Day беше прекрасен. Не знам дали заради Джони или защото ми беше за пръв път, ама много ми хареса. Искам пак!!! Балони, фойерверки, концерти и всички облечени в червено и бяло (националните цветове)! И едно такова, патриотично чувство навсякъде. Дори и аз се почувствах горда, нищо че не съм местна.

Докато се мотаех по улиците с червената си рокля и бяла тениска под нея, ми се прииска и ние да имаме национални цветове. И догодина аз да съм облечена с тях на 3ти март и да се гордея. Пфф. Дано дотогава измислят нещо...



P.S. Снимката откраднах от Уикимедия (Цък!). Съжалявам за което. Но Гибралтар изглеждаше по същия начин и тази година... А за авторските права - казвам на всеослушание - снимката не е моя, само открадната от мен ;)

Денят накратко

Днес установих, че вече успявам на испански да обясня какво ми трябва или какво искам. Проблем възниква обаче все още, ако хората насреща поискат нещо от мен.

***

Успях сама да платя наема в банката. На испански. После пак на развален испански обясних, вече в моята банка, че "несесита ел пин нумеро пара ми тархета" и хоп - 5 минути по-късно имах ПИН за испанската Виза.

***

В офиса: вълна съкращения. Карлос обявява, че ние няма да бъдем засегнати и всички отдъхваме с облекчение. Което не ни пречи цял ден да сме в шок, докато около нас хората си тръгват. Завинаги. Ужасно е.

***

Изречение, което почти ме разревава: "If I do not see you again, nice knowing you". Казано от някого, когото си виждал всеки ден досега. Мамка му.

Ende gut, alles gut...

Днес много се уплаших. Ама много много и от онова, лошото плашене. Следобедът вървеше чудесно, без дори малки инциденти или каквото и да е, което да нарушава спокойствието на летен следобед край басейна с приятели.

И изведнъж видяхме Ада да се хвърля обезумяла сред надуваемите играчки в басейна и след секунди да вади малкия Диего от дъното... Никой нищо не беше забелязал - не бяхме чули дори лекия плясък, когато той е паднал във водата. Но Ада погледнала в точния момент и го видяла как се опитва да излезе, безуспешно - все пак е само на две, а водата - дълбока над 2 метра.

След като малкият вече беше сух и почти не плачеше, Карлос и Ада просто стояха прегърнати до него и плачех. Плачеха от радост, че всички, най-вече синът им, са живи и здрави. На косъм.

Double decker or ambulance? All the same...

Днес по пътя към работа линейка беше задръстила една и без това тясна гибралтарска улица. Всички пътници в червения двуетажен автобус първо затаихме дъх, а после с огорчение си представихме как сега ще си почакаме известно време - какво да се прави, нали е линейка, не върви дори веднъж да се натисне клаксона.

И както вече се бяхме примирили с факта, че ще се закъснява за работа и ще се виси на пътя под лъчите на изпепеляващото слънце, се случи нещо адкси неочаквано. Шофьорът на нашия червен автобус слезе, заобиколи линейката, качи се на мястото на шофьора и кротко, без много приказки паркира така линейката, че ние да можем да минем.

А пък аз си помислих: Ето така се гони график, а не с наваксване и безумно каране. Евала!

Healthy food, healthy Nadka

Само за протокола: това вдясно е средно голяма нектарина. Мутантът вляво я гони на ръст, но е... синя слива (или така наречената "red plum" от чичковците в Morissons)!!! И после при нас имало следи от Чернобил...

Но не за това иде реч. От три дни ме боли корем (подозирам, че е от многото бира онзи ден... Или е просто съвпадение), но аз тъпо и упорито продължавам да ям МакДоналдс и да си въобразявам, че е на нервна почва и ей сега ще ми мине, като се наспя. Ми да, ама не. Не става явно така. И днес взех решение - от утре съм нов човек. Няма да пия кафе, а чай. Няма да ям МакДоналдс, а салата. Няма да се тъпча със захар и производни, а ще папкам плодове.

Вдъхновена от тази мисъл, отидох да пазарувам в обедната си почивка и се сдобих с:

- килограм нектарини
- килограм сини сливи - мутанти
- един брой папая
- кутия чери домати
- клонка обикновени домати (да, да - от тези дето са био - с дръжките и всичко)
- марулени миксове - 2 броя, различни
- краставички
- дъвка без захар.

На касата бях наредила всичките си здравословни покупки и преливах от гордост: устоях на бадемовите кроасани, на мъфините и на пицата. Ето, вече съм нов човек!!!

Monday, bloody Monday...

Ако копелето звънне и преди да ти даде потребителското си име си запише името ти (като те кара да му го издиктуваш буква по буква) вече знаеш, че този разговор до нищо хубаво няма да доведе.

Скромният ми житейски опит и инстинктът ми на уж опитен customer service agent взети заедно и този път не ме подльгаха. За пръв път не знаех какво да кажа. За пръв път исках земята под мен да се отвори и аз тихичко да хлътна там заедно със стола и телефона. За пръв път се наложи да прехвърля разговора на супервайзъра ми.

Но както се казва, с канадците никога не е късно да станеш за резил. Утре в офиса правя подписка, за да блокираме Канада по IP. Пиши ми по месинджър, ако искаш да се включиш. Blame Canada! Точка.

Минаха години ;)

Ето ме пак, след седмица и малко, съвсем малко поумняла, но за сметка на това остаряла с цяла година. И сега съм вече голямо момиче - къде къде по-добре звучи 21 отколкото 20...

Иначе през последната седмица - много Испания (Марбея, Херес де ла Фронтера, Севиля), много скала (и спираща дъха гледка), много хубави емоции с нашите и Ванина, няколко партита, много пазаруване и много малко сън...

Хайде, сега отивам да наваксам пропуснатия сън. До скоро!

Кубинец, бразилец или италианец?

Това е големият въпрос...

Днес в очите на всеки един в офиса чета нежелание за работа и това ми действа като 3 редбула + двойно кафе + кола - време е за лиготии. Сузане и аз хващаме Карлос уж да му говорим за работа и след прелюдията "Ах, Карлос, нямаме достатъчно хора! А има толкова много работа..." започваме да мрънкаме в един глас: хайде да наемете някого най-сетне, да говори немски, да е мъж, много красив и необвързан? В разгорещения спор относно националността на новото лице в екипа Раджеш почти отнася една клавиатура в носа, след като замислено казва, че не ни трябва не латиноамериканец, а латиноамериканка, защото те били секси - а това в прав текст значи, че ние не ставаме! Карлос се обижда от констатацията, че предпочитаме кубинците пред доминиканците, но е отрязан в движение, че и без това е женен, при това с дете и не става за нищо вече! Камал запазва безумно спокойствие сред целия хаос, за да сподели накрая съвсем тихичко и с лека въздишка - Момичета, на мене и вие ми стигате за инфаркт...

След половин час разумна или не чак толкова дискусия стигаме до извода, че за да не се караме е по-добре да наемем просто трима: бразилец за Сузи, кубинец за мен и италианец за Светлана. Чужди езици не е нужно да говорят, нали сме multilingual, все ще им намерим работа.

"Ех,и скандинавец става в краен случай", философски отбелязва Сузане, после телефонът й звъни и тя започва да гука влюбено в слушалката - обажда се нейният засега-годеник-а-след-няма-и-месец-съпруг Луис. Светлана се връща към започнатия преди час и-мейл, а аз си пускам салса на i-poda и си тръгвам усмихната.

А днес дори не е петък...

Blank

Напоследък се прибирам вкъщи толкова емоционално изтощена, че не ми остава желание за каквото и да е. Спя, ям, работя. Ядосвам се, после пак се ядосвам и накрая пак се ядосвам. Това е ежедневието ми през последните няколко седмици.

Мозъкът ми отказва да ме слуша и да е активен, когато искам, организмът ми отказва да работи както би се полагало на един послушен организъм. Все по-често говоря инстинктивно на български, макар съзнателно да знам, че няма да бъда разбрана от никого. Все по-често ме болят коремчето и главата. Няма ли да свърши този адски месец и нещата да са нормални?

Искам тишина. Искам сън. Искам истински сънища. Искам вкъщи.

Понеделник сутрин...

Мразя понеделниците. А още повече мразя такива понеделници, в които се събуждам с тежък махмурлук и едвам се довличам до офиса.

Картинката разбира се става пълна едва когато идвам в офиса. След като съм се събудила час по-рано заради поспаливостта на разни индивиди, с които живея, не съм успяла да си направя кафе (поради липсата на такова вкъщи, за сметка на която количествата бира в хладилника са обилни) и с големи мъки съм изгонила глупавото ни псе от спалнята ми, откривам следния факт: през следващите 4 часа (тоест половината ми работен ден) нямам какво да правя. С ограничен интернет достъп и полу-заспали колеги денят ще е направо прекрасен.

В такива моменти започвам да проклинам съдбата, всичките й производни + Феята на зъбчетата. Последната - защото никога не съм я харесвала. Чудесен старт на седмицата...

И как да не обичам света в този момент!

I am not an alcoholic, I am a drunk...

Игмар има една много пиянска тениска, на която пише: I am not an alcoholic, I am a drunk. Alcoholics go to meetings. Откакто съм тук започвам да мисля, че ние отдавна сме минали фазата на пияндета и сме баш алкохолици. И тази равносметка правя една събота вечер, в която съм си обещала, че няма да пия. И то не заради друго, а защото се прибрах от партито в петък вечер едва преди няколко часа.

По тези ширини много се пие. Още не мога да открия причината - двоумя се много коя е точно. Дали наличието на чудесни чирингитос по плажа, които зверски те изкушават да изпиеш n на брой коктейли Мохито, докато вълничките се плискат палаво в краката ти. Или липсата на друго, по-смислено занимание?

Още има да се чудя, ама не сега, че снощният пунш надига глава и моята лична глава започва да боли. До следващата среща...

Row row row your boat....

Вчера бяхме на тийм билдинг насред морето. Платноходка, 9 човека на нея, слънце и вятър.

Слизайки от лодката всички се питахме дали успяхме да създадем тийм и така и не разбрахме, но ни остана успокоението, че поне никой не беше изхвърлен насред морето. Днес обаче си личи, че е имало ефект - имаме повече общи теми за разговор (една от които световъртежът на Луис и чуденето от лодката ли е или от глупавия сандвич с пилешко, който тя изяде точно преди да се качим на лодката).

Аз прекарах повечето време управлявайки лодката и стигнах до заключението, че кола и книжка може и да нямам скоро, но за лодка ще помисля...

Rewards and recognition: June & July

Вече съм в Гибралтар/Испания от два месеца. Време е за награди значи, ако спазваме логиката на ПартиГейминг.

Разбира се, в моята класация безспорен победител съм аз. Оцелях при преместването от София до Джиб, после от Джиб до Испания, научила съм основни термини на испански, свиквам с шума и мръсотията (и дори почти не ги сравнявам със София), живях сама и с мега-бавен интернет цял месец и още не съм полудяла съвсем. Това само по себе си е достатъчно условие да съм Star of the month.

Ами, на победителите честито. Останалите - да стискат зъби и палци за следващите два месеца.

Йода!

От вчера си имаме куче. Тоест тя Олга отдавна си го има, ама то чак сега пристигна от Португалия.

Днес беше първата ни разходка заедно, радвам се, че е послушен и чист, иначе - на първия самолет за Лисабон и дим да го няма!

Снимки - друг път, понеже сега ме мързи.

Вечното дерби: Natwest vs. Barclays, Част 2

Миналата седмица с Бупи получихме дебитните си карти почти по едно и също време. Голяма радост, голямо нещо, докато не открихме, че тепърва трябва да чакаме за ПИН-а. Ама нищо де, нали си заслужава чакането.

Има обаче една малка разлика между мен и Бупи. Аз имам банкова сметка с Natwest от няма и две седмици и вече имам карта.

Тои чака Barclays от миналия февруари.

Natwest vs. Barclays - 1:0!!!

Пффффффф...

Има дни, в които още от сутринта знаеш, че най-голямата грешка е да станеш от леглото. До края на деня се слушват още шестнайсет милиона малки и големи неща, които ти доказват, че теорията ти е била правилна и все едно чуваш глас в главата си: "Аз ти казах, ама...". И какво друго да направиш в един такъв ден, освен да си лакираш ноктите в розово, и да си повтаряш цял ден, че всичко ще е наред.

И ето - и най-ужасният ден от годината е свършил, и то не толкова зле... Все пак между другите глупости тийм билдинг под формата на регата в Атлантика и дългоочаквано посещение се губят някъде. Но на другата сутрин, докато пиеш първото си "кафе кон лече" (Ха, испанскията ми се подобрява! ;) ), си забравил всичките глупости и вече плаваш в лодка или си по магазините/на плажа/край басейна с очакваната дружка...

Животът е прекрасен :)

Homesick...

Седя си в хубавата си испанска къща и се наслаждавам на красивата, прохладна и (забележете!) тиха лятна нощ. И чета за София, гледам снимки от София, мисля си за София.

Клер и Оуен преди броени часове са пристигнали там. Занесли са евентуално подаръците на сестра ми, която ще го играе после гара-разпределителна за останалите получатели. А пък аз седя и кротко завиждам и да чакам гореизброените двама да се приберат и да разказват за България.

Жерар днес цял ден повтаря в офиса: Soon will be Xmas. Не знам в каква връзка, но на мен ми става мъчно, понеже задрасквам дните до Коледа в календара. Защото за Коледа ще се прибера вкъщи, в моята София, с моите сестра, заек, съквартирантка и детска стая (а Борислав да не се мръщи на детските тапети с животински мотиви!), моите мама и татко и моите приятели.

Остават само 168 дни.

Pay it forward!

Ух, нали съм алчна за подаръци, та трябва да продължа и аз играта. Сега си чакам подаръка, по възможност голям, рошав и много красив (нали, Инка?). И понеже никой не ми чете блога и без това, съм спокойна, че няма да ми се налага да пращам колети от Испания ;) Но, хайде коментирайте, пък да видим :)

Да живеят технологиите!

От онзи ден съм горда собственичка на 3G USB интернет модем. Това щастливо събитие означаваше за мен, че най-накрая имам връзка със света, пък била тя и най-бавната. Да си призная, не очаквах, че връзката е толкова бавна. Но поне си имам интернет вкъщи, че и навсякъде, където Водафон има покритие, което за начало и с моя ужасяващ испански, никак не е малко.

Напоследък откривам също така красотата на Google Translate, който много ми помага с разни ежедневни дреболии. Онзи ден си преведох репликите за банката с помощта на Google, написах си ги на лист хартия и се запътих да си плащам наема. Оказа се, че написаното е напълно достатъчно. А и като ме видят да чета от листчето, не се опитват да ми говорят на испански, което си е постижение. Оттук нататък Google става най-уважаваното нещо в живота ми.

Малко морско приключение

Най-доброто, което може да се прави в Испания през мързеливите летни неделни следобеди, е да се отиде на някое райско кътче... Да има море, пясък, слънце и нищо повече. Едно от тези места е Тарифа, малко градче на Атлантическото крайбрежие. Баровете по плажа, сърфистите, плясъка на водата са опияняващи, старият град с тесните улички и кафенетата в малките ъгли са просто приказни.

След един следобед в бар на плажа, с крака, натопени в океана, Мохито в ръката и поглед зареян към Мароко, ти е много странно. Чувстваш се като Леонардо ди Каприо в „Плажът” и животът е красив. Прекалено красив, за да е реален.

Половин час по-късно от прозореца на колата виждаш Гибралтар като на длан, скалата, сградите, дори самолетната писта. И си мислиш, че не е толкова лошо да се върнеш там, да поработиш малко и да знаеш, че раят Тарифа е там и те чака за следващото малко морско приключение.

Добре дошли у дома!

Нанесох се най-сетне в новото вкъщи. Странно е още, все пак съм в съвсем друга страна от тази, в която живеех до онзи ден. Испанците са много фрустрираща нация. Дори когато на испански им кажеш, че не ги разбираш изобщо, а и по изумителния ти акцент от километри личи, че не си местен, потокът от думи от устата им не спира дори за секунда. Опитваш да разчлениш думите и да разбереш някоя и друга, пък току-виж си схванал поне основната идея, ама не. Тирадата е безкрайна и след няколко такива ситуации разбирам, че избавлението се крие в 4 букви: Vale. Повтаряйки тази дума с тонове разбиране в погледа, комуникацията с испанците тече по-гладко. Ти не ги разбираш, те пък не очакват отговор, но съгласието ти с тях ги успокоява (‘Vale’ означава ‘Добре’).

Горното установих, докато се мъчех да разбера касиерката в близкия супермаркет. Бях изтощена от четенето на етикети на испански и от търсенето на какво ли не и ми беше само до бръщолевенето на касиерката, която, разбира се, грам английски не говореше, но беше завидно приказлива.

Но се справих успешно и организирах първото барбекю за сезона на терсата на покрива. Беше много приятно, хапнахме, пийнахме, позабавлявахме се и проронихме една сълза за колегите в София, които не са късметлии като нас да се намират на едно от най-красивите места в Европа. Сега планираме да си купим надуеваем басейн и следващото парти да е Pool party. А може и да послушаме Гавин и Стюарт и с няколко чувала пясък, надуваемия басейн и пластмасови раци и риби да превърнем терасата в частен плаж. Ще видим...

P.S. Най-милото нещо откакто съм тук – бутилка българско вино!!! Първо направо не повярвах на очите си, а после изтрих една непослушна и носталгична сълза. Благодаря, Стюарт!

Фраза на месеца: I do not speak Spanish, sorry.

Днес в Ла Линеа, докато си кълчех езика в опити на си кажа телефонния номер на испански, за да му заредя ваучера, осъзнах нещо - най-често използваната фраза през последния един месец за мен е I do not speak Spanish, sorry.

Всеки път, когато я кажа, си казвам - ще науча испански. За един месец тук се справам добре - вече мога да броя почти до 10, да си поръчам бира или кафе с мляко, да кажа на испански, че не говоря испански и още няколко дреболии. Сравнено с приятели, които са тук от години, аз съм направо гений и напредвам със скоростта на светлината.

Ами, това е. Следващият пост - на испански ;)

Голямата банкова драма

Да не казвам голяма дума, ама май най-сетне ще си имам банкова сметка другата седмица. След доволно дълъг престой в данъчното вчера (и то в обедната ми почивка, в която се очаква, че лежерно похапвам вкусотии и се наслаждавам на гледката към залива) и голяма борба в банката, успешно подадох поредната молба за откриване на банкова сметка. Този път всичко изглежда наред, така че сега остава само да чакаме. Денят на страшния съд е другата сряда. Дано присъдата е успешно открита банкова сметка.

Moving to La Linea

От утре изчезвам за малко. То всъщност не се знае за колко малко, ако трябва да разчитам на испанците с тяхното 'Mañana' - не просто утре, а някъде в бъдещето, когато се почувстваме готови. Това mañana често не идва, а ако дойде, вече е късно. Но... аз съм оптимистка и се надявам скоро да си имам интернет в новото вкъщи. Ако не - ще ми липсвате...

Първи впечатления от Испания: (там, където ще живея - La Linea De La Concepcion, не е съвсем Испания - много е различно от всякъде другаде и по думите на колегите, които живеят там - най-лошото място в Испания. Аз още се надявам да има и по-лоши...) хората са шумни, никак не са точни, отлагат всичко ужасяващо много, но пък са весели, усмихнати и безгрижни.

Населените места по Средиземноморското крайбрежие по правило са като излезли от картичка. С палмите, цветните сгради, баровете по плажа. Барбекютата са особено вървежни, наличието им навсякъде и по всяко време понякога малко плаши. Но пък какво толкова, и аз бях, и аз три дни пих и се веселих:


В петък мина едно от най-големите събития за лятото в Гибралтар - Calentita!, фестивал на храната. Сред индийските, мароканските, испанските, малтийските и какви ли още не щандове се случи това:

Съжалявам за ужасното качество, ама с двете ми леви ръце - толкова. Толкова беше красиво, че исках и аз да мога така да се отдавам на музиката, на емоцията, на момента. Завиждам на испанците. За тяхното си mañana, за безотговорността, за това, което са.

И така очаквайте следващия пост mañana...

Вечното дерби: Natwest vs Barclays

Голямата банкова дилема за мен беше Natwest Bank или Barclays Bank. Приятели ме посъветваха да избера Natwest, които определено били по-добрите. Пости месец се мъча неистово да си отркия банкова сметка. Засега неуспешно. Все ме връщат, все за глупости според мен. После Barclays били зле... Да, отнема им година да ти пратят дебитната карта, а ПИН-ът пристига месеци преди самата карта, и те мотаят и мотаят. Но Natwest засега не са показали кой знае какъв по-голям напредък.

То не беше писма от PartyGaming, не беше бяла бележка от данъчното, жълта бележка от не знам къде, синьо листче, зелено листче... Какво ли не... И все недоволни... И всеки път си мисля - ох, дано този път е за последно, но не би...

Другата седмица ще ходя пак. Добрата страна е, че със служителите се сближаваме. Но дано да ми открият банковата сметка, преди да сме станали най-добри приятели.

Олга и други животни

Това е Олга:


Признавам си, че не бях особено ентусиазирана, когато от човешки ресурси ми казаха, че ме настаняват с Олга - всичко което знаех за нея, беше името. Един поглед и две думи бяха достатъчни, за да разберем, че ще ни е весело заедно. Противно на името си, тя е от Португалия, луда дори повече от мен, и много забавна. В момента стискаме палци заедно - все още се притеснява какво ще е когато обучението мине и започне истинската работа.

А това са Люк и Амандин:


Люк е местен, Амандин е от Франция. Весело ни е дори да си мълчим заедно. Не че се случва често де, ама все пак. Те май скоро ще са ни съседи в Ла Линеа Де Ла Консепсион. Дано, дано, дано!

За останалите животни в живота ми - по-нататък. Както се казва, to be continued...

Gibraltar, my love...

Ако някой ти каже, че Гибралтар е малък, скучен, глупав - лъже. Че е мальк, малък е. Но на мен не ми пречи да съм влюбена. В него.

Почти от месец съм тук, тоест вече съм горе-долу местна. Знам къде е офисът, плажът, банката, супермаркета, заведенията. А друго на човек не му трябва май. Поне на мен не ми трябва друго засега.

Тук откривам значението на термина 'свободно време'. Странно нещо е това - хем гледаш да имаш повече такова, хем после се чудиш с какво да го запълниш. И когато дневната ти програма веке включва разходки, плаж, пазаруване, филми, приятели, и то времето станало всичко друго, но не и свободно.

Но да оставим мен. Гибралтар се оказва малко кътче спокойствие в иначе шумната, забързана, страстна Испания. Тук никой за нищо не бърза, освен мен, но и аз вече свиквам. Хората се усмихват много, помагат ти много и се мъчат всячески да ти внушат, че това е твоето вкъщи. Слънцето е неотменно, дори в иначе 'мрачните' дни, морето е синьо, синьо, синьо... Скалата е внушителна, особено на фона на цялата страна. Граница минаваш поне два пъти седмично, когато ти писне от типично по английски подредения свят и пресечеш самолетната писта, за да се окажеш в Ла Линеа Де Ла Консепсион (което не искам и да знам какво значи на испански, май е мръсна дума ;) ).


Все още се опитвам да разбера дали съм във Великобритания или не съм. Не се оказва лесна задача - всеки ти казва различно. Но Великобритания, Гибралтар или просто Скалата няма значение. Добре ми е тук. А само това е важно. До скоро.