Напоследък се прибирам вкъщи толкова емоционално изтощена, че не ми остава желание за каквото и да е. Спя, ям, работя. Ядосвам се, после пак се ядосвам и накрая пак се ядосвам. Това е ежедневието ми през последните няколко седмици.
Мозъкът ми отказва да ме слуша и да е активен, когато искам, организмът ми отказва да работи както би се полагало на един послушен организъм. Все по-често говоря инстинктивно на български, макар съзнателно да знам, че няма да бъда разбрана от никого. Все по-често ме болят коремчето и главата. Няма ли да свърши този адски месец и нещата да са нормални?
Искам тишина. Искам сън. Искам истински сънища. Искам вкъщи.
Мозъкът ми отказва да ме слуша и да е активен, когато искам, организмът ми отказва да работи както би се полагало на един послушен организъм. Все по-често говоря инстинктивно на български, макар съзнателно да знам, че няма да бъда разбрана от никого. Все по-често ме болят коремчето и главата. Няма ли да свърши този адски месец и нещата да са нормални?
Искам тишина. Искам сън. Искам истински сънища. Искам вкъщи.
2 коментара:
Ааа, без такива. Какъв сън, каква тишина? А нас кой ще ни води по плажове, красиви места, заведения? И ще си спретнем едно "вкъщи" набързо. Тати като се разпилее, и ето ти го "вкъщи". Дръж се, Gib, идваме!
Е хайде, аз това чакам!!! Да сте разпиляни, ама да сте при мене! Направила сьм планът, само вие остава да дойдете, за да го изпълним. И тъкмо като добра домакиня сьм изчистила, изпрала и измила чиниите (добре де, миялната изми повечето, но тенджерите - аз!). Ух, не остана вече време, идвайте!
Публикуване на коментар