Това е големият въпрос...
Днес в очите на всеки един в офиса чета нежелание за работа и това ми действа като 3 редбула + двойно кафе + кола - време е за лиготии. Сузане и аз хващаме Карлос уж да му говорим за работа и след прелюдията "Ах, Карлос, нямаме достатъчно хора! А има толкова много работа..." започваме да мрънкаме в един глас: хайде да наемете някого най-сетне, да говори немски, да е мъж, много красив и необвързан? В разгорещения спор относно националността на новото лице в екипа Раджеш почти отнася една клавиатура в носа, след като замислено казва, че не ни трябва не латиноамериканец, а латиноамериканка, защото те били секси - а това в прав текст значи, че ние не ставаме! Карлос се обижда от констатацията, че предпочитаме кубинците пред доминиканците, но е отрязан в движение, че и без това е женен, при това с дете и не става за нищо вече! Камал запазва безумно спокойствие сред целия хаос, за да сподели накрая съвсем тихичко и с лека въздишка - Момичета, на мене и вие ми стигате за инфаркт...
След половин час разумна или не чак толкова дискусия стигаме до извода, че за да не се караме е по-добре да наемем просто трима: бразилец за Сузи, кубинец за мен и италианец за Светлана. Чужди езици не е нужно да говорят, нали сме multilingual, все ще им намерим работа.
"Ех,и скандинавец става в краен случай", философски отбелязва Сузане, после телефонът й звъни и тя започва да гука влюбено в слушалката - обажда се нейният засега-годеник-а-след-няма-и-месец-съпруг Луис. Светлана се връща към започнатия преди час и-мейл, а аз си пускам салса на i-poda и си тръгвам усмихната.
А днес дори не е петък...
1 коментар:
Feel good......
Публикуване на коментар