Ende gut, alles gut...

Днес много се уплаших. Ама много много и от онова, лошото плашене. Следобедът вървеше чудесно, без дори малки инциденти или каквото и да е, което да нарушава спокойствието на летен следобед край басейна с приятели.

И изведнъж видяхме Ада да се хвърля обезумяла сред надуваемите играчки в басейна и след секунди да вади малкия Диего от дъното... Никой нищо не беше забелязал - не бяхме чули дори лекия плясък, когато той е паднал във водата. Но Ада погледнала в точния момент и го видяла как се опитва да излезе, безуспешно - все пак е само на две, а водата - дълбока над 2 метра.

След като малкият вече беше сух и почти не плачеше, Карлос и Ада просто стояха прегърнати до него и плачех. Плачеха от радост, че всички, най-вече синът им, са живи и здрави. На косъм.

Double decker or ambulance? All the same...

Днес по пътя към работа линейка беше задръстила една и без това тясна гибралтарска улица. Всички пътници в червения двуетажен автобус първо затаихме дъх, а после с огорчение си представихме как сега ще си почакаме известно време - какво да се прави, нали е линейка, не върви дори веднъж да се натисне клаксона.

И както вече се бяхме примирили с факта, че ще се закъснява за работа и ще се виси на пътя под лъчите на изпепеляващото слънце, се случи нещо адкси неочаквано. Шофьорът на нашия червен автобус слезе, заобиколи линейката, качи се на мястото на шофьора и кротко, без много приказки паркира така линейката, че ние да можем да минем.

А пък аз си помислих: Ето така се гони график, а не с наваксване и безумно каране. Евала!

Healthy food, healthy Nadka

Само за протокола: това вдясно е средно голяма нектарина. Мутантът вляво я гони на ръст, но е... синя слива (или така наречената "red plum" от чичковците в Morissons)!!! И после при нас имало следи от Чернобил...

Но не за това иде реч. От три дни ме боли корем (подозирам, че е от многото бира онзи ден... Или е просто съвпадение), но аз тъпо и упорито продължавам да ям МакДоналдс и да си въобразявам, че е на нервна почва и ей сега ще ми мине, като се наспя. Ми да, ама не. Не става явно така. И днес взех решение - от утре съм нов човек. Няма да пия кафе, а чай. Няма да ям МакДоналдс, а салата. Няма да се тъпча със захар и производни, а ще папкам плодове.

Вдъхновена от тази мисъл, отидох да пазарувам в обедната си почивка и се сдобих с:

- килограм нектарини
- килограм сини сливи - мутанти
- един брой папая
- кутия чери домати
- клонка обикновени домати (да, да - от тези дето са био - с дръжките и всичко)
- марулени миксове - 2 броя, различни
- краставички
- дъвка без захар.

На касата бях наредила всичките си здравословни покупки и преливах от гордост: устоях на бадемовите кроасани, на мъфините и на пицата. Ето, вече съм нов човек!!!

Monday, bloody Monday...

Ако копелето звънне и преди да ти даде потребителското си име си запише името ти (като те кара да му го издиктуваш буква по буква) вече знаеш, че този разговор до нищо хубаво няма да доведе.

Скромният ми житейски опит и инстинктът ми на уж опитен customer service agent взети заедно и този път не ме подльгаха. За пръв път не знаех какво да кажа. За пръв път исках земята под мен да се отвори и аз тихичко да хлътна там заедно със стола и телефона. За пръв път се наложи да прехвърля разговора на супервайзъра ми.

Но както се казва, с канадците никога не е късно да станеш за резил. Утре в офиса правя подписка, за да блокираме Канада по IP. Пиши ми по месинджър, ако искаш да се включиш. Blame Canada! Точка.

Минаха години ;)

Ето ме пак, след седмица и малко, съвсем малко поумняла, но за сметка на това остаряла с цяла година. И сега съм вече голямо момиче - къде къде по-добре звучи 21 отколкото 20...

Иначе през последната седмица - много Испания (Марбея, Херес де ла Фронтера, Севиля), много скала (и спираща дъха гледка), много хубави емоции с нашите и Ванина, няколко партита, много пазаруване и много малко сън...

Хайде, сега отивам да наваксам пропуснатия сън. До скоро!

Кубинец, бразилец или италианец?

Това е големият въпрос...

Днес в очите на всеки един в офиса чета нежелание за работа и това ми действа като 3 редбула + двойно кафе + кола - време е за лиготии. Сузане и аз хващаме Карлос уж да му говорим за работа и след прелюдията "Ах, Карлос, нямаме достатъчно хора! А има толкова много работа..." започваме да мрънкаме в един глас: хайде да наемете някого най-сетне, да говори немски, да е мъж, много красив и необвързан? В разгорещения спор относно националността на новото лице в екипа Раджеш почти отнася една клавиатура в носа, след като замислено казва, че не ни трябва не латиноамериканец, а латиноамериканка, защото те били секси - а това в прав текст значи, че ние не ставаме! Карлос се обижда от констатацията, че предпочитаме кубинците пред доминиканците, но е отрязан в движение, че и без това е женен, при това с дете и не става за нищо вече! Камал запазва безумно спокойствие сред целия хаос, за да сподели накрая съвсем тихичко и с лека въздишка - Момичета, на мене и вие ми стигате за инфаркт...

След половин час разумна или не чак толкова дискусия стигаме до извода, че за да не се караме е по-добре да наемем просто трима: бразилец за Сузи, кубинец за мен и италианец за Светлана. Чужди езици не е нужно да говорят, нали сме multilingual, все ще им намерим работа.

"Ех,и скандинавец става в краен случай", философски отбелязва Сузане, после телефонът й звъни и тя започва да гука влюбено в слушалката - обажда се нейният засега-годеник-а-след-няма-и-месец-съпруг Луис. Светлана се връща към започнатия преди час и-мейл, а аз си пускам салса на i-poda и си тръгвам усмихната.

А днес дори не е петък...

Blank

Напоследък се прибирам вкъщи толкова емоционално изтощена, че не ми остава желание за каквото и да е. Спя, ям, работя. Ядосвам се, после пак се ядосвам и накрая пак се ядосвам. Това е ежедневието ми през последните няколко седмици.

Мозъкът ми отказва да ме слуша и да е активен, когато искам, организмът ми отказва да работи както би се полагало на един послушен организъм. Все по-често говоря инстинктивно на български, макар съзнателно да знам, че няма да бъда разбрана от никого. Все по-често ме болят коремчето и главата. Няма ли да свърши този адски месец и нещата да са нормални?

Искам тишина. Искам сън. Искам истински сънища. Искам вкъщи.