Вечното дерби: Natwest vs. Barclays, Част 2

Миналата седмица с Бупи получихме дебитните си карти почти по едно и също време. Голяма радост, голямо нещо, докато не открихме, че тепърва трябва да чакаме за ПИН-а. Ама нищо де, нали си заслужава чакането.

Има обаче една малка разлика между мен и Бупи. Аз имам банкова сметка с Natwest от няма и две седмици и вече имам карта.

Тои чака Barclays от миналия февруари.

Natwest vs. Barclays - 1:0!!!

Пффффффф...

Има дни, в които още от сутринта знаеш, че най-голямата грешка е да станеш от леглото. До края на деня се слушват още шестнайсет милиона малки и големи неща, които ти доказват, че теорията ти е била правилна и все едно чуваш глас в главата си: "Аз ти казах, ама...". И какво друго да направиш в един такъв ден, освен да си лакираш ноктите в розово, и да си повтаряш цял ден, че всичко ще е наред.

И ето - и най-ужасният ден от годината е свършил, и то не толкова зле... Все пак между другите глупости тийм билдинг под формата на регата в Атлантика и дългоочаквано посещение се губят някъде. Но на другата сутрин, докато пиеш първото си "кафе кон лече" (Ха, испанскията ми се подобрява! ;) ), си забравил всичките глупости и вече плаваш в лодка или си по магазините/на плажа/край басейна с очакваната дружка...

Животът е прекрасен :)

Homesick...

Седя си в хубавата си испанска къща и се наслаждавам на красивата, прохладна и (забележете!) тиха лятна нощ. И чета за София, гледам снимки от София, мисля си за София.

Клер и Оуен преди броени часове са пристигнали там. Занесли са евентуално подаръците на сестра ми, която ще го играе после гара-разпределителна за останалите получатели. А пък аз седя и кротко завиждам и да чакам гореизброените двама да се приберат и да разказват за България.

Жерар днес цял ден повтаря в офиса: Soon will be Xmas. Не знам в каква връзка, но на мен ми става мъчно, понеже задрасквам дните до Коледа в календара. Защото за Коледа ще се прибера вкъщи, в моята София, с моите сестра, заек, съквартирантка и детска стая (а Борислав да не се мръщи на детските тапети с животински мотиви!), моите мама и татко и моите приятели.

Остават само 168 дни.

Pay it forward!

Ух, нали съм алчна за подаръци, та трябва да продължа и аз играта. Сега си чакам подаръка, по възможност голям, рошав и много красив (нали, Инка?). И понеже никой не ми чете блога и без това, съм спокойна, че няма да ми се налага да пращам колети от Испания ;) Но, хайде коментирайте, пък да видим :)

Да живеят технологиите!

От онзи ден съм горда собственичка на 3G USB интернет модем. Това щастливо събитие означаваше за мен, че най-накрая имам връзка със света, пък била тя и най-бавната. Да си призная, не очаквах, че връзката е толкова бавна. Но поне си имам интернет вкъщи, че и навсякъде, където Водафон има покритие, което за начало и с моя ужасяващ испански, никак не е малко.

Напоследък откривам също така красотата на Google Translate, който много ми помага с разни ежедневни дреболии. Онзи ден си преведох репликите за банката с помощта на Google, написах си ги на лист хартия и се запътих да си плащам наема. Оказа се, че написаното е напълно достатъчно. А и като ме видят да чета от листчето, не се опитват да ми говорят на испански, което си е постижение. Оттук нататък Google става най-уважаваното нещо в живота ми.

Малко морско приключение

Най-доброто, което може да се прави в Испания през мързеливите летни неделни следобеди, е да се отиде на някое райско кътче... Да има море, пясък, слънце и нищо повече. Едно от тези места е Тарифа, малко градче на Атлантическото крайбрежие. Баровете по плажа, сърфистите, плясъка на водата са опияняващи, старият град с тесните улички и кафенетата в малките ъгли са просто приказни.

След един следобед в бар на плажа, с крака, натопени в океана, Мохито в ръката и поглед зареян към Мароко, ти е много странно. Чувстваш се като Леонардо ди Каприо в „Плажът” и животът е красив. Прекалено красив, за да е реален.

Половин час по-късно от прозореца на колата виждаш Гибралтар като на длан, скалата, сградите, дори самолетната писта. И си мислиш, че не е толкова лошо да се върнеш там, да поработиш малко и да знаеш, че раят Тарифа е там и те чака за следващото малко морско приключение.

Добре дошли у дома!

Нанесох се най-сетне в новото вкъщи. Странно е още, все пак съм в съвсем друга страна от тази, в която живеех до онзи ден. Испанците са много фрустрираща нация. Дори когато на испански им кажеш, че не ги разбираш изобщо, а и по изумителния ти акцент от километри личи, че не си местен, потокът от думи от устата им не спира дори за секунда. Опитваш да разчлениш думите и да разбереш някоя и друга, пък току-виж си схванал поне основната идея, ама не. Тирадата е безкрайна и след няколко такива ситуации разбирам, че избавлението се крие в 4 букви: Vale. Повтаряйки тази дума с тонове разбиране в погледа, комуникацията с испанците тече по-гладко. Ти не ги разбираш, те пък не очакват отговор, но съгласието ти с тях ги успокоява (‘Vale’ означава ‘Добре’).

Горното установих, докато се мъчех да разбера касиерката в близкия супермаркет. Бях изтощена от четенето на етикети на испански и от търсенето на какво ли не и ми беше само до бръщолевенето на касиерката, която, разбира се, грам английски не говореше, но беше завидно приказлива.

Но се справих успешно и организирах първото барбекю за сезона на терсата на покрива. Беше много приятно, хапнахме, пийнахме, позабавлявахме се и проронихме една сълза за колегите в София, които не са късметлии като нас да се намират на едно от най-красивите места в Европа. Сега планираме да си купим надуеваем басейн и следващото парти да е Pool party. А може и да послушаме Гавин и Стюарт и с няколко чувала пясък, надуваемия басейн и пластмасови раци и риби да превърнем терасата в частен плаж. Ще видим...

P.S. Най-милото нещо откакто съм тук – бутилка българско вино!!! Първо направо не повярвах на очите си, а после изтрих една непослушна и носталгична сълза. Благодаря, Стюарт!

Фраза на месеца: I do not speak Spanish, sorry.

Днес в Ла Линеа, докато си кълчех езика в опити на си кажа телефонния номер на испански, за да му заредя ваучера, осъзнах нещо - най-често използваната фраза през последния един месец за мен е I do not speak Spanish, sorry.

Всеки път, когато я кажа, си казвам - ще науча испански. За един месец тук се справам добре - вече мога да броя почти до 10, да си поръчам бира или кафе с мляко, да кажа на испански, че не говоря испански и още няколко дреболии. Сравнено с приятели, които са тук от години, аз съм направо гений и напредвам със скоростта на светлината.

Ами, това е. Следващият пост - на испански ;)

Голямата банкова драма

Да не казвам голяма дума, ама май най-сетне ще си имам банкова сметка другата седмица. След доволно дълъг престой в данъчното вчера (и то в обедната ми почивка, в която се очаква, че лежерно похапвам вкусотии и се наслаждавам на гледката към залива) и голяма борба в банката, успешно подадох поредната молба за откриване на банкова сметка. Този път всичко изглежда наред, така че сега остава само да чакаме. Денят на страшния съд е другата сряда. Дано присъдата е успешно открита банкова сметка.

Moving to La Linea

От утре изчезвам за малко. То всъщност не се знае за колко малко, ако трябва да разчитам на испанците с тяхното 'Mañana' - не просто утре, а някъде в бъдещето, когато се почувстваме готови. Това mañana често не идва, а ако дойде, вече е късно. Но... аз съм оптимистка и се надявам скоро да си имам интернет в новото вкъщи. Ако не - ще ми липсвате...

Първи впечатления от Испания: (там, където ще живея - La Linea De La Concepcion, не е съвсем Испания - много е различно от всякъде другаде и по думите на колегите, които живеят там - най-лошото място в Испания. Аз още се надявам да има и по-лоши...) хората са шумни, никак не са точни, отлагат всичко ужасяващо много, но пък са весели, усмихнати и безгрижни.

Населените места по Средиземноморското крайбрежие по правило са като излезли от картичка. С палмите, цветните сгради, баровете по плажа. Барбекютата са особено вървежни, наличието им навсякъде и по всяко време понякога малко плаши. Но пък какво толкова, и аз бях, и аз три дни пих и се веселих:


В петък мина едно от най-големите събития за лятото в Гибралтар - Calentita!, фестивал на храната. Сред индийските, мароканските, испанските, малтийските и какви ли още не щандове се случи това:

Съжалявам за ужасното качество, ама с двете ми леви ръце - толкова. Толкова беше красиво, че исках и аз да мога така да се отдавам на музиката, на емоцията, на момента. Завиждам на испанците. За тяхното си mañana, за безотговорността, за това, което са.

И така очаквайте следващия пост mañana...